ИМА ЛИ ПАМЕТНИК НА ЗАБРАВАТА ?

Източник:  в-к  Култура, брой 8 (2796). / 27.02.2015
 

Градежът на един паметник е свързан с идеята да не се забрави : личност, общност, събитие, идея, важни исторически факти и какво ли още не. Целта е : ЗА ДА СЕ ПОМНИ! А може ли да се гради с цел: ЗА ДА СЕ ЗАБРАВИ? 

Един удивителен случай, свързан с индивидуалната памет и паметника, разказва Силвиан Агасински в книгата[1] си: Обеми - философия и политика на архитектурата. Той е свързан с Имануел Кант. След 40 години работа при стария професор неговият домашен помощник Ламп се налага да напусне. Кант го уволнява, но веднага след това си дава сметка, че Ламп ужасно му липсва. Споменът за него - въпреки че не го желае!, многократно го преследва през деня. След тази болезнена раздяла и в желанието си да се справи с това объркано положение, в което се намира, философът пише в бележника си:  "Името на Ламп отсега нататък трябва да бъде напълно изтрито от моята памет!“

Кант отбелязва в бележника си нещо неочаквано, нещо противоречиво – ТО трябва да бъде забравено или трябва да не се помни - това е смисълът на паметната бележка. В нея става дума за - забрава! Що за парадокс се получава: Кант трябва да изтрие от паметта си това, което въпреки собственото си желание - пази. И за целта създава своеобразен паметник  - паметен документ! Да се пиши в паметна бележка, за да се забрави нещо! Да помниш, че трябва да забравиш еди-кого си ... Най-странното всъщност е да си предпишеш сам на себе си забравата и да си запишеш това предписание: да не го забравя! Кант нарежда сам на себе си и оставя тази заповед върху паметен лист хартия: да не забрави да забрави името на Ламп!

Ето, че има паметници за забрава...

Понятието паметник е доста многолико като външен, материален израз и като вътрешно внушение на памет: от паметната бележка и документ до всеки възможен предмет, място или изглед, до целия материален свят, който ни заобикаля и в който живеем. Паметникът е израз и на най-различни изяви от духовния ни свят, събрал спомени за чувства, емоции, мисли, внушаващи идеи, ценности и какво ли още не. Паметникът много често изразява два вида ценности: веднъж като предметен образ - най-често това е художествената му ценност като произведение на изкуството и втори път като съдържание - символ на нещо (идея, личност и т.н.). Или той може да е сам по себе си ценност, например като скулптура и да има свой самостоятелен живот като материален предмет и творба на изкуството. Но той може да носи едновременно с това знаците и на друга ценност, която също има своя индивидуалност и самостоятелност – младостта, любовта, падението, геройството и т.н. Една скулптура е ценност, но тя носи свидетелство за друга ценност – величие на някакво социално събитие, например, но може и на покруса, на крушение. Идеята за един паметник, когато е израз на колективна памет, може да е оценена с всеобщо одобрение, но може и да не се одобрява художественият й образ, както и обратното.

Индивидуалната памет, за разлика от колективната, предлага понякога доста странни паметни вещи. Сещам се за най-скъпата вещ на Елисавета Багряна, която се оказва своеобразен паметник на любовта й с Боян Пенев. Става дума за малка вазичка, която Б.Пенев й подарява, когато са били заедно в Бретан. През януари 1944 г., когато София бива бомбардирана, домът на Багряна бива разрушен. Тя отива да събере някои оцелели предмети в руините му и да потърси евентуално вазичката! Намира я счупена на много парчета. Събира ги и ги залепва. Предмет, който за нея е носител на памет, на голям символ в живота й, на много чувства и спомени. Счупена вазичка, но – паметник!

Нима нямате спомен за вашия роден дом - той става ваш своеобразен личен паметник, обединяващ спомени от детството, от родителите, от събитията през годините в него, от радости и разочарования – от всичко преживяно в него и около него. Това е един ваш личен паметник и много често се поражда желанието да го запазите, да задържите пиетета към него през годините. Имате спомени за вашите любими учители - не само ги помните, но сте изградили в паметта си своеобразен образ-паметник за тях, за случки с тях, за получени знания от тях, за дадена насока и идея за професионален път. Може и паметна плоча да ви се поиска да им поставите на тези учители и т.н. Това са все ваши лични паметници - в одушевен или неодушевен вид. 

Колективната памет обикновено изкристализирва в паметници, свързани с исторически събития и личности, с общности, с идеи, които помним и предаваме като разкази от поколение на поколение, документираме с територии, предмети и документи, независимо дали са ни приятни или неприятни. Една война не е съзидателно събитие, но независимо от това то може да бъде отбелязано с паметник. На острова Сите зад катедралата Нотр Дам в сърцето на Париж има паметник на депортираните французи в лагерите през ВСВ – събитието е повече от антихуманно. Означава ли, че не трябва да има знак за него след като е толкова злокобно събитие за 200 000 души? Такива събития вече са се превърнали в паметници в съзнанието на поколенията. А самото познание какво е: предаване и изучаване на памет, натрупана по различни начини и много често чрез различни по вид писмени или други видове своеобразни паметници. Не бихме могли да си представим цивилизационното ни развитие без паметта на десетките поколения преди нас и на техните знаци-паметници. Иначе ще откриваме колелото всяка година…

Физическият образ на паметника е изключително разнообразен – от паметната бележка до голямата кула, от печата до гробището. При индивидуалната памет като че ли нещата са по-прости – зависи от една личност. Когато става дума за изобразяване на колективна памет обаче сложността идва не само от разликата в паметта за едно и също събитие, но най-вече от ценността на тази памет, преценена от отделните индивиди, групи, общности. Едва ли всички, които общуват с образа-символ на тази памет ще са на едно и също мнение, ще приемат изобразеното събитие, което трябва да се помни. Едни ще искат паметникът да им напомня за някакво историческо величие. Но може да има такива личности, които биха искали да забравят за събитието, оценено от тях като падение, или като жестоко лично преживяване, т.е. желаят да се изтрие от тях паметта за него. Така както и Кант създава паметен знак, чрез който си напомня, че трябва да забрави нещо си. Памет за забрава, паметник за забрава... Изглежда и това е нужно в контекста на спорни и противоречиви събития на колективната памет и тя наистина носи противоречиви ценности, доминантата на които трудно се определя. Най-често тя се определя от политическо решение.

Има негодувание в София, че са направени паметници на „Съветската армия“, на загиналите американски пилоти бомбардирали София през ВСВ, но все още няма подобаващи паметници за избитите софиянци - жертви на политическия произвол след 1944 г. (нямам предвид малкия параклис и мемориалната стена в близост до НДК), на загиналите мирни жители от американските бомби (наскоро някакъв знак се появи – един скромен камък с надпис). Два паметника, които са свързани с едно и също събитие може да са оценявани от две различни гледни точки, отговарящи на две коренно противоположни оценки. Така се появяват колективните паметници с двояко послание: веднъж за помнене, друг път за забрава. Те трябва да се помирят в противоположностите си. Колективните паметници рядко са приети с единодушие. Означава ли обаче, че не трябва да същестуват?

Паметникът на „Съветската армия“ отразява една историческа реалност. Тя се оценява по различен, дори краен начин от различни групи граждани, но едно е безспорно – че фалосната му архитектура отразява с паметен символ твърде значим за българския народ реално събитие. За едни от тях той може да напомня за събитието с уважение и да ги подканя да не го забравят, за други обаче този паметник може да означава напомняне да се забравят тези събития – като при Кант. И в двата случая този паметник изпълнява ролята си. Но да се руши паметник, който отразява историческо събитие, при положение, че то съвсем естествено не се оценява еднозначно от индивидите на общността – едва ли това ще е цивилизовано решение – при всяко положение едната част от общността ще е недоволна. 

„Градежът е съдба“ – това е девизът, който ще прочетете пред Университета за архитектура, строителство и геодезия (УАСГ). То отразява вярно и дълбоко същностно дейността на архитекта и инженера. Тяхната цел винаги е да запазят, да подобрят вече съществуващото. Те трудно рушат, ако изобщо се наложи да рушат. Освен това сградите и съоръженията, които градят са своеобразни паметници на обществото, на цивилизационното ниво на човечеството или архитектите творят най-трайните му паметници. И този факт не може да се отрече.  

В оживените разговори „за“ и „против“ паметника „1300 години България“ досега се преплитат всички възможни нюанси на решението за неговата съдба: да се запази и възстанови в първоначалния си вид, да се запази като се трансформира, да се разруши (трябва обаче да се изключи преместване, което означава словесна демагогия, тъй като отделянето на този паметник от основите му, за да се премести означава буквално взривяване, унищожаване и то не само на този паметник, а и на околностите). А всъщност той просто не е бил поддържан и днес би трябвало да се обнови и реставрира подобаващо от самия автор. 

Паметникът „1300 години България“ е търсене на образ за колективната памет на българския народ по повод цялото му съществуване като народ и държава тринадесет века по тези земи, въпреки превратностите на историческите събития. Би било патологично, ако някой български гражданин не би искал да се изтъкне величието на българската държава и народ. Тогава, в края на70-те години на ХХ-ти век, образът на това величие е бил решен и одобрен по един начин. Самата задача за намиране на подобен събирателен художествен образ е изключително трудна, накратко – трябвало е да се концептуализира в един художествен образ държавата ни през нейните 13 века съществуване! Но този паметен образ е бил решаван спрямо оценката от определен момент на тази история. Днес оценката може да е друга. И това ще е нормално. Е, трябва ли непрекъснато да подменяме паметника в течение на времето? Историческите оценки за едни и същи събития също се менят. Безспорно е, че ако трябва да направим нов паметник за историята на България, той вече няма да е за 1300 годишнината, а за 1335-тата годишнина (или някоя друга, следваща). Ако някой не е съгласен с образа за 1300 годишнината днес, а то е напълно възможно, и такова различие винаги ще има, както е имало и в момента на изграждането му преди 30-40 години, то тогава да направим нов паметник за 1335 години от съществуването на българската държава, а не да унищожаваме стария паметник. Или да го премахнем, едва когато построим новия за 1335-тата годишнината. Сложен феномен са колективната памет и художественото изобразяване на ценностите й. 

Познавам от невръстните си години „Казармите“, където играехме всеки ден, помня добре къде бяха разположени стените с имената на загиналите през войните от началото на ХХ-ти век български воини от Софийските полкове. Не бяха на мястото на паметника „1300 години България“ днес. Защо са нужни евтини спекулации? Но помня добре градоустройствените решения на „Генплана“ и „Софпроект“ за НДК и за „Рамката“ – за околното пространство. В концепцията бе залегнало идейно разпределение на пространствата : северната част на терена, разделен от бул.“България“, бе определена за НДК, паметника „1300 години България“, за представителната и развлекателната част от функциите на пространството, а южната – за историческата: „Арсенала“, Погребите“ и т.н. включително поместването на стените с възпоменателните плочи и имена на загиналите от Софийските полкове в началото на 20-ти век. Защо не се осъществи това решение? Защо по времето на С. Софиянски като кмет се реституира и разпродаде част от тази територия на строго забранения за строителство зелен клин между Центъра на столицата и планината Витоша? Тези промени подсказват, че възпоменателни стени по-скоро трябва да намерят мястото си или там или вече още по-логично - на територията на Военния музей. Все едно, няма място за спекулации и евтини аргументи, че сегашния паметник „1300 години България“ трябва да се взриви, за да се монтират там стените с имената. А да не се забравя и друго - паметните плочи на загиналите от Софийските полкове са само една незначителна част от общата ни национална памет…

Паметникът „1300 години България“ носи своя символ за страната ни, за нас българите. Но той се вижда и от небългарите. Какво ще обясните на един македонец, например: „тук имаше един паметник за славата на Българската държава, която съществуваше в момента на създаването му от 1300 години, но вече го няма“. Не си ли давате сметка, че всъщност вие заличавате заедно с отстраняването на физическия паметник символа му: времето, духа, действието, оценката за концепцията за съществуването ни като държава? Няма паметник за съществуването на България 1300 години – значи няма България! Означава, че тя или не заслужава да има памет за дълговечната си история или просто - не е съществувала… Тогава, защо да не се допусне, че наистина за тези земи може да се претендира, например, че са били македонски (т.е. не-български от съвременна гледна точка )! Веднага ще чуете това от устата на македонци, и дори ще ни се смеят, защото и без това правят опит за пренаписване на българската история „по македонски“, за отнемане в тяхна полза на български събития и личности! Кога заговорихме за цар Самуил? Когато бе провъзгласен за македонски цар? И докато в Скопие има изградени монументални фигури и композиции на Самуил, ние имаме само една плоча, която указва, че „тук ще има паметник на цар Самуил“! Ето докъде водят управленските ни усилия: до пара в свирката, а не в локомотива! 

Една кратка разходка из съвременно Скопие обаче може да стъписа всеки – и българин и не-българин. Там целият град е превърнат в паметник! Ще видите напълно нови серии от паметници, които свидетелстват за събития и личности от преди няколко хилядолетия, а и от по-ново време – нещо като исторически дисниленд. България е спасила 48 500 български евреи – а имаме ли музей за това невероятно събитие и факт, повод за гордост и самочувствие заради хуманността на българина? Нали сме туристическа държава? Или сме за развитие на туризма само в писти за ски срещу изсечени гори и недопустимо презастрояване с хотели? А в Скопие има музей на холокоста, свързан с македонските евреи. И тук разбира се отново идва противопоставянето, защото според тях българите са причина за избиването им и настървяването във фактите е безапелационно.  

Целият град Скопие е преобразен . И в това преобразяване се чете ясна политическа и мегаломанска държавническа концепция в градоустройството на столицата, предначертана и приета от държавното управление на нашата съседка: величае се една държава (или царство, империя ?1?), която е съществувала реално преди около две хиляди години, но която няма живот 1335 години! Това не им пречи да пуснат своите „мостове“ във времето чрез изграждането на импозантни сгради на държавните институции, украсени по корнизите с римски легионери и цели алеи или „пропилеи" дори, украсени с фигурите на исторически личности, претендиращи за македонска история през хилядолетията. В разговорите с жители на Скопие за това ново строителство на паметници (немалка част от които са дори на български личности от новата ни история) се изразяват неодобрения заради наивни възстановки и странни представи на историческите личности, за погълнатите средства на държавата в тежък момент от съществуването на македонското общество. Но в едно са прави и единни жителите на Скопие – че след едно-две поколения жителите и гостите на този град и страна ще вярват вече, че цар Самуил е наистина техен. Паметниците ще им го внушат. Това е силата на паметника във всекидневието и в историческото съзнание на обикновения гражданин. С времето стойността на идеята заради която той е създаден нараства.

 На фона на този грандиозен политически проект в Македония за пренаписване на историята ние обаче ще избързаме да съборим единствения паметник посветен на цялата ни българска история като държава, който досега остава и като единствения художествен символ на българската държавност в нашата столица.

Паметник на осъществената забрава на България ли искаме да е той?

 автор:    Искра Дандолова, архитект

[1] С. Агасински, 2005, Обеми: философия и политика на архитектурата, HURA, София, с.140-141.